Лъчите му не са сигурни дали присъствието им ще бъде добре прието.

Правя се че спя, макар да съм будна от час. Не смея да помръдна.
Не съм готова да те погледна в очите. Не съм готова изобщо да се изправя срещу реалността, че това утро и всичко, което доведе тук са истина.
Много ми се иска да беше сън, защото сънищата...
С тях е лесно – отърсваш се и живота продължава.

Стаята ухае на прясно набран грях.
Усещам, че се разбуждаш и някак си съумявам (поне така си мислех) да не трепна, когато прокара устни по голия ми гръб.

„Кожата ти ухае на зрели райски ябълки! Знам,че си будна. Усещам как потрепваш от дъха ми.“
Топлината ти се приближава. Ръцете ти ме обгръщат. 
Усещането е като от току-що купен дом.
Твоята кожа ухае на загасен от дъжд огън, нова дървесина и стари камъни.
Уханието ти разказва истории за древни времена и скорошни грешки.
Трябва само да затворя очи и поема дъх и мога да проследя назад всяка твоя стъпка обратно до вратата на Темпъл чърч, миг преди да се срещнем за пръв път.
Да се будиш до такава красива благоуханна реалност е болезнено.
Трябва да стана от леглото преди миризмата на вина от мен да полепне по теб.

„Закуската е в леглото!“
Засмяваш се и сядаш разтърквайки очи, докато аз се отдалечавам на пръсти.
Смехът ти изплаши един гълъб, който ни шпионираше от перваза на балкона и ехото от крилете му отекна над притихналия вътрешен двор на хотела.

„Гладна ли си?“
„Умирам от глад...“ опитвам се да ти отговоря, но устните ми са разранени, а устата ми – суха и вместо това се шмугвам набързо в банята.

Чувам как самоувереността ти се топи от другата страна на вратата.
Убедена съм, че искаш да влезеш при мен, но явно не само аз искам да опазя някои тайни от дневната светлина.
Знам колко обичаш стари истории и скрити съкровища.
И двамата тихо и всеки за себе си се съгласихме да прибавим вчера към тези.
Надявам се.

Срещаме се на вратата и обгръщащата ме пара от душа ми връща малко от загубената ми скромност.
„Твой ред е!“ – опитах се да се засмея, но се задавих.
„Изчакай така. Харесва ми тази ти хавлия!“ – усмихваш се и се привеждаш към мен. Целуваш лявата ми ключица, а устните ти са дори по-горещи от водата, изпод която излязох.
Инстинктивно посегнах да разтъркам мястото, защото усетих изгаряне. Останало ми е до днес като навик – всеки път, когато помисля за теб, пръстите ми сами посягат да облекчат паренето там.

Чувам те да пееш под душа. Някакво рок парче от 80те сякаш....
Не, опитвам се да не го позная. Един сувенир ми стига.

Дрехите ми не ми ли пасваха по-добре снощи?
Тази врата не се ли отключваше по-лесно вчера?
Този асансьор сякаш идваше по-бързо преди?
Защо куфара ми тежи толкова, макар да оставих толкова много?
Тези таксита не бяха ли някак по-ярко черни?
Камбаните на Св. Мартин бият някак глухо тази сутрин...