Не, не се изхвърлям. Напротив!
Излишно скромен съм.
Призванието ми е да се бия, за да браня лигави девици, впиянчени бирници и разглезени благородници.
Без самите те да си имат идея.
Казвам се Марк Мидълфорест.
Презрян регалски рицар, на заповедите на онези шматки в кралския дворец в едноименната столица на далечна Регалия. За щастие, те не ми създават излишни грижи. И как биха могли. Повечето от тях дори не помнят, че съм тук заедно с още стотици рицари!
В момента се намирам насред гноясалата рана на света – иначе казано запратен бях в Риахада. Песъчлива страна на песъчлив континент. Цяла година лято – цяло лято убийствена жега.
Отдавна бяха минали славните времена, когато тук в божието име са убивали и загивали мои събратя. Не, че има нещо славно и божествено в това да убиваш или да пукнеш....
Сега същата дейност се извършва от скука, в ничие име, наред с всякакви други мерзости и безумства и Бог е споменаван само по презумпция или по навик от
по – старите. Надали някъде по земята цареше такъв потресаващ идиотизъм както тук.
Останалото е подчинено на навикът, а тези, които сме оставени тук и нещастниците, които те първа бяха разквартирувани, сме само жертви на същия този навик и на роднините си, в чиито политически игри бяхме неудобни.
Като аз, например, който бях неудобен на чичо ми Уилям (Порочно известен като Уил Щастливите зарове, един бог знае защо).
Негодникът беше твърдо решен да се ожени за Розамунда принцеса на Фийстия, която по нещастно стечение на обстоятелствата след едно трагичното крушение на кораба за увеселения на кралската фамилия, остана последната надежда за трона на родната ми Регалия и случила на досаден лош късмет да бъде моя годеница от шест години.
Обичният ми чичо имаше болни амбиции и афинитет към монархията и любезно ми беше предложил да изпише името ми със златни букви в историята, запокитвайки ме в това забравено от бога място. Аз, естествено отдавна бях прозрял кроежите му, но след пагубното събитие в мое име, наречено аколада, нямах особено думата относно съдбините си. Бях на мижавите двадесет лета и това още повече натежаваше в моя полза, особено пред стария Стърдж - баща ми – граф Стърджис Мидълфорест. Татко беше твърдо решен да ме направи истински мъж, каквото и да значеше това, та ето ви и ново пет към сметката ми в тукашните земи. На по-големият ми брат Алън като на наследник му се беше разминало, та сега добрият Ал беше натоварен с тежката задача да съумее да пропие парите на баща ни и да се ожени успешно, своевременно след това.
Бях спокоен за изпълнението и на двете задачи, защото по-ентусиазиран пияч и женкар Регалия не беше виждала от времето на дядо ни Каспър. Колоритното ни семейство се състоеше от още трима члена – майка ни Аглая и двамата ми по-малки братя Годрик и Бейн. Често си мислех за милото си семейство. Макар и вече „голям мъж”, не ме е срам да си призная, че сърцето ми е изпълнено с мъка по тях и дома.
Липсваха ми веселите дни в замъка Мидълфорест. Ранните сутрини, в които излизах на разходка с коня ми . Когато се връщах само няколко часа по-късно, Бейн – тогава дванадесет годишен, вече беше съумял да докара до нервен пристъп учителя си по латински, да пусне мишка в полите на учителката си по граматика, а в по-успешните си дни и да докара някой от тях да подаде оставката си, ако да избягаш от крепоста с врясъци се броеше за оставка. За десерт обикновено се сбиваше с някое от децата на придворните или слугите. Скъпата ни гувернантка Нанси беше много разтревожена за ушите на милият Бейн, защото ако продължаваха да бъдат дърпани, скоро щяха да бъдат достатъчни за нови платна за регалската флота. С тази си енергичност, ако един ден стане политик, най-младият ми брат ще затрие кралството за един ден и то преди следобедната закуска.
Унасянето ми в приятни спомени спомагаше да се откъсна от тежестта на калпавото си пътуване. Яздех вече над четиредесет мили, беше пладне, аз бях в пълно бойно снаряжение, а клетото добиче под мен, явно беше надарено със свръхконски способности, защото упорито и безотказно мъкнеше на гърба си над сто килограма ненужна маса в мое лице.
Преди два дни ме бяха изпратили в направление Кеспия – погранично владение на граф Имоджен Клиф. Въпросният беше известен с лошият си нрав, последица от малка грешка на баща му в миналото. Когато уважаемият граф Клиф младши се родил, баща му бил толкова пиян, че не разбрал правилно акушерката и решавайки, че се е сдобил с дъщеря, дал на невръстния клетник нежното му име, което той и до днес носи .
Нямах удоволствието да притежавам карта на пътя и разчитах на указанията на услужливият брат Доменик от нашата база в Утангър, имал щастието да измине същият път преди двадесет години.
Около мен всичко беше пясък и камънак, така че нямаше как да се загубя...повече от това.
Температурата беше приятна за това време на годината , около четиредесет – четиредесет и два градуса, и аз със смирено търпение очаквах своят първи несвяст за деня.
Целта на пътуването ми е също толкова ясна, както и целта на цялостното ми пребиваване в тези земи – неизвестна.
Почитаемият граф Клиф изискал бил присъствието ми с цел охрана на любимата му дъщеря от шестият му брак – Леандра.
Доколкото разбрах, мисията ми ще бъде да пазя честта на благата девойка по време на дълъг поход в божието име до съседното графство Клегер. И понеже Клегер беше печално известно с най-добрата коприна по тези земи, всичко ми беше ясно.
Мислите ми се върнаха на доброто старо време в къщи. Семейството ми беше изключително колоритно, както споменах. Като един оазис на спокойствието беше майка ни. Тиха, разбираща всеки един от нас със неговите странни, на моменти плашещо идиотски приумици, оцеляваща с усмивка и гергеф или книга в ръка насред шумния абсурдистан у дома. Беше цялата изтъкана от обич. Обожаваше баща ми и нас със братята ми, та понякога стигаше до там да казва по някоя добра дума и за чичо Уил.
Често ни разказваше как са се оженили с татко.
Била е на седемнадесет и родителите й- барон и баронеса Мийдоу решили, че й е време да се задоми с някой приятен и богат благородник. Така изминали две години в разменяне на писма със знатни семейства из цялата страна и дори с няколко извън нея. Баба ми и дядо ми се спрели на граф Мидълфорт от Регалия. Всичко било уредено писмено и баронът изпратил вестоносец в лицето на верният си съветник старият Чъксбъри, да съобщи, че граф Мидълфорт е очакван в домът им да се запознае с бъдещата си съпруга.
Естествено никой си и нямал идея как въпросният граф изглежда, та когато баща ми граф Мидълфорест се появил в двореца, на никого не му направило впечатление.
Пък и младите се обикнали. Каква ли трябва да е била изненадата им, когато седмица след сватбата на родителите ми, пристигнало писмо от истинския кандидат-жених, в което изразявал недоволство от липсата на покана за среща с бъдещите му тъстове и съпруга. В крайна сметка се оказало, че старият Чъксбъри вече бил Глухият Чъксбъри и отнесъл поканата на две букви разлика.
Тази нелепа, но щастлива случка белязала живота на цялото ми семейство, та и до днес Мидълфорест си живеят така – щастливо и нелепо. С едно изключение – мен. Аз в момента съм само в графа „Нелепо”.
Сетих се и за брат ми Годрик. Тогава беше на шестнадесет, което ще рече, че сега е към края на осемнадесетата си година. Странен младеж беше той. Баща ни често изказваше пълно недоумение от характера на брат ми. За разлика от всички в рода Мидълфорест, Годрик беше смъртно отегчен от хазарта, алкохола, жените и военното дело. За сметка на това използваше с радост всеки един удобен момент да изучава световните история, литература, музика. По времето когато заминах насам, вече беше преполовил библиотеката на замъка и говореше прекрасно три езика. Като малък пък си умираше да се върти около майка ни и да й подава конци и ножиците, докато тя бродира или шие. Но не си мислете веднага че брат ми е мамино синче и му липсва мъжество. Напротив. От четирима ни именно той винаги е бил най-доблестен, смел и стабилен. Прекарваше по цели часове с графските съветници, за да изучава потайностите на политиката, което правеше странния му контраст с останалите ми братя поносим в очите на баща ни - графа. С Годрик винаги сме се разбирали прекрасно. В ранното ми детство бях същият образец като него, но като втори син не ми беше позволено да се размотавам, защото ми беше предопределена рицарска служба. В този момент се сепнах от мисълта, че ако на баща ни не му е дошъл акъла, ако изчисленията ми бяха правилни и ако Годи нямаше късмет, до края на тази година щеше да пристигне и той в Риахада. Представих си горкият ми миролюбив брат, стоически понасящ жегата, с пълно бойно снаряжение и слънцето неумолимо позлатяващо порцелановата му кожа. Вълната на съжаление към индивида, подложен на това, ме накара да се погледна от страни.
Ако някой можеше да ме види сега, щеше да си помилси че съм купчина желязо, натоварена на кон.
Макар от невръстните си години да бях тренирал усърдно и неуморно, отдавайки всяка свободна минута в денонощието си на безмилостно самоизтезание с меч, копие, лък, боздуган и каквото си поискате, срам – не срам, силите ми започнаха да ме напускат позорно скоро след началото на прехода ми. Което ме озадачи, понеже не бях ял само от два дни!
Явно риахадския климат отслабваше силата на регалските мъже по неведоми пътища.
На около две мили пред себе си видях един благословен оазис и насочих нещастният кон натам.
След около половин час вече бяхме стигнали. Дръпнах юздите на коня да спре току до една палма от страни до водопойното корито, за да мога да го завържа без да слизам. Защото не бях сигурен как точно ще сляза и ако слезех по предполагания от мен начин, дали щях да мога да стана.
Бяхме само аз и конят ми . Но не беше странно. Кой идиот ще тръгне на път така, че да е в средата на пустинята по пладне? Само аз, разбира се.
Свлякох се по лице от коня и загубих свяст в същия момент.
Когато отворих очи, съдейки по слънцето бяха минали най – много два часа.
Изправих се на лакти и след като псувах, кълнях и попържах още десет минути себе си и всички свои роднини, плюс няколко души извън това число, се завлякох до дървото, така че да подпра гърба си на него и започнах малко по малко да се разопаковам.
Майната му и на правилник, и на безопасност, и на всичко.
Свалих първо ръкавиците си. Ръцете и пръстите ми изглеждаха като суджука на казармения готвач – съсухрени, но бабичасали. Оставих ги на въздух и спокойствие за две – три минути и след като живеца в тях се върна, разкопчах подбрадника на шлема си и с килване на главата го свалих от себе си. Косата ми се беше сплескала и неугледно залепнала по главата ми, но мен това грам не ме интересуваше в момента. Поех си жадна глътка въздух и се завлякох по корем до коритото, от което конят ми в момента пиеше. Само гледката на водата ме подлудяваше. Тъкмо надвесих спаружената си мутра над хладната вода и се сетих нещо.
Налагаше се първо да сваля кирасата си, иначе когато се напълнех с вода, щях да се задуша под натиска й в ребрата ми.
С още малко усилия, развързах страничните върви на бронята и я излух през главата си.
Метнах я до шлема и ръкавиците до палмата и реших, че щом така и така съм се подкарал – да давам наред. Свалих и набедрениците, налакетниците, нараменниците и така, докато не останах само по ленената си туника и панталонът от еленова кожа, спомен от Регалия.
Ако ме беше видял друг рицар, сигурно щеше да ме обвини в чародейство, но аз цял живот се бях грижил сам за себе си. Никога не бях разполагал с ординарец или оръженосец и можех перфектно да се справя сам със слагането и свалянето на цялото си бойно оборудване. Пък и регалските ковачи са сред най-вещите известни, което правеше бронята ми свръх лека без това да е за сметка на защитните й качества.
След като вече бях свободен от железата по себе си, вече можех спокойно да се напия с вода.
Направих го, след което се проснах на гърба си и затворих очи. Когато ги отворих, беше вече ранен следобед. Скочих на крака и сритах въоръжението си на купчина до палмата. Имах най – много половин час до времето за тръгване. За щастие бях предвидил последиците от поръчението на граф Клиф и бях тръгнал ден по-рано. За това можех да си позволя тази волност. Накърших листа от палмите и ги дадох на коня. Той ме изгледа философски и разбрал липсата на смисъл от безмълвното си възражение, тихо захрупа.
Аз самият извадих малкото приготвен за из път хляб с парче сушено месо и една шепа фурми и заситих глада си набързо.
С верния ми спътник се нахранихме едновременно и след като се уверих, че и двамата вече имахме необходимите сили, му дадох още десетина минути да се подготви психически и побързах да сглобя металната си черупка върху себе си.
Приключих за норматив. Остана ми само да препаша тежкия регалски кеч през кръста си и да нахлупя супника....пардон – шлема си на клетата ми глава.
Преди да го направя се погледнах в полираната метална повърхност.
Взрях се в лицето на жалкото създание, в което се бях превърнал през последните три години, прекарани по тези земи. Не се самосъжалявах в никакъв случай. Просто оценявах фактите.
Жените в родния ми дом ме харесваха. Смятаха дългите ми до раменете пепеляви коси и метално сивите ми очи за красиви. Аз не смятах така, но разбираш ли ги тях, жените.
Бях доста по-висок от връстниците си, както и по-физически развит, което ми навличаше и вниманието на по-възрастните жени по земите ми.
Но аз имах очи само за моята Рози. За разпилените по гърба й букли с цвят на зряло жито, мъничката й порцеланова фигура, теменужените й очички.
Тя, обаче, явно разполагаше като всяка друга жена с още един – два чифта гледателни органи, защото беше предпочела чичовата компания с голяма охота.
Единственото положително нещо от пребиваването ми тук, в Риахада, беше че на този континент жените ме възприемаха като нещо грозно и ненормално, коренно различаващо се от ниските им, къдрави и мургави мъже.
Жените вече не ме интересуваха. Само проблеми създаваха. Факта на къде се бях запътил в момента и защо, ми беше поредното доказателство.
Отвързах коня си от палмата, изгледахме се примирено в очите и той ми позволи отново да се метна на гърба му. Леко подръпнах юздата, съвсем формално, разбира се. Това беше благороднически кон, та си знаеше работата. Леко, но бодро и двамата хванахме пътя към своето призвание. С това темпо щяхме да видим портите на града утре, малко след изгрев, което напълно ме устройваше, защото съвсем на време щяхме да се влеем в кортежа на благородната дама.
Напред!
