Ти си в Цитаделата на Мрака.

Всеки лъч светлина, всяка мисъл,

идеята за нея, е заличена с киселина.

Ти си бос, мръзнещ, недоспал и пиян.

Ходиш с боси, потни крака, пo полирания,

леден, мокър теракот.

Усещаш парченцата стъкло с пръстите си

и не знаеш влагата между тях разтопеният лед ли е

или собствената ти кръв.

Не познаваш пътя, не знаеш къде си,

Очите ти скоро ще изхвръкнат от орбитата си,

Следващи природният си импулс да зрят.

Чуваш звуци, но не знаеш от къде идват.

Усещаш нараняванията, но не и болката,

Защото си измръзнал.

Облива те студена пот, подхлъзваш се,

разперваш ръце инстинктивно,

но стена няма.

Разбиваш челото и устата си в невидим ръб

И благодариш на Шанса, че най-накрая си усетил нещо

Реално – вкусът на кръвта ти.

** според ситуацията  - и критериите**

Няма край, няма изход, няма надежда,

И теб те няма реално.

Не знаеш как си попаднал тук,

Но знаеш, че няма да излезеш.

Будиш се !

Поемаш трескава глътка спарен въздух.

Радваш се, че е било само сън.

Но той цял ден те преследва.

Докато накрая не  си дадеш сметка,

Че няма особено значение,

Дали очите ти са отворени

Или не.

Действителността е

Една.