Не ми е забавно с хората. Уморяват ме.
Изпиват ме. Не ми оставят сили даже да крещя на ум. Самотата е най-чистият храм на щастието, където икони са Себепознание, Съзерцание, Мисъл, а падналите низвергнати са умора, срив, скръб, пагуба...
Свободата е възможна като съществувание единствено в самотата.
Стерилността на емоциите е единствен цяр за разрухата и абсолютен лукс в битът ни.
Клети ми глупако, защо прегази и двете, тъгувайки за спътник?
Проклет да си с невежеството си. Белязало те е с вечността като поредният без бъдеще.
Но няма да кажа „Жалко”, защото тъгата и жалостта не заслужават да бъдат по хората полагани.
Човекът не струва, защото е мръсен. Стаден индивид, по-низш и от телесните си отпадъци.
Какво ли правя в това тяло?
Плащам греховете на Прахта от миналото си битие, за да се поуча, изстрадам и изляза от пашкула неден, за да летя безматериална над всичко това като заслуга.
И за миг притварям очи(и трите) и си представям как съм невидима и вървя по емпиричната пътека, заобикаляща капаните на хората и шумът им.
Че съм сама и никой не ме вижда.
Звучи „Пътека” и си спомням началото й и как по криволиците й стигнах до тук, където толкова безпочвена се усещам като и страховете ми. И се питам...какво подяволите правя със пръстта по обувките ми?
Стигам само до един извод – в началото на пътя си сме най-чисти и истински.
Непринудени и наивни.
И самата Пътека беше реална.И по-интересна....
Спирам тук!
Сърцето ми.
Осъзна.
Загубата си.

Изключително дълбокомислено и истинско!